Преплитане на пространстевно-времевия континуум във Варна- забавни спомени на астронома Йо-2 в курс по комуникация на АЛСУ

hyperspace_falcon-1024x439

Краят на март 2014 година, Варна. Колеги от университета и аз сме на конференция по астрономия.
Градът ни беше подготвил незабравимо посрещане. Не само успя да ни зарадва с единствените три дъждовни дни през цялата пролет, а и да ни изненада тотално с факта, че в петък вечер няма нито една отворена дискотека и нито един жив човек по улиците. Специално за нас градът беше направил и някои много интересни промени в пространство-времето, основното доказателство за които беше фактът, че накъдето и да тръгнехме, винаги рано или късно се озовавахме на един McDonald’s. Ако в София има бар „На края на Вселената“, то Варна си имаше McDonald’s в центъра на Вселената и всички пътища водеха към него.
Всички от университета бяхме настанени в едно общежитие. В събота сутринта, крайно разочаровани от липсата на споменатата дискотека и крайно изморени, защото бяхме си направили такава сами, с колегите от моята специалност (два броя Стефановци, Деси и сръбското девойче Мирна) успяхме да изпуснем времето за ставане и тръгване с групата. Имахме обаче скрито оръжие – аз бях ходил в Планетариума (където трябваше да се съберем) и бях спал в същото това общежитие, където бяхме и в момента. „Не се притеснявайте хора, ще стигнем, дори може да е навреме“. Петнадесет минути с автобус, а имаме около половин час до началото на лекциите.
Когато обаче видяхме разписанието на автобусите (и основавайки се на фактите, че центърът е прекалено разкопан и че е събота), решихме да тръгнем пеш. Всичко е наред, аз горе-долу знам пътя, имаме GPS-и… Щеше да ни отнеме малко под час, няма да изпуснем кой знае колко пък и не е лошо да повървим на свеж въздух, белким снощните страсти и махмурлук отминат. Всичко мина наред, вървяхме си, говорехме си весело и се радвахме на живота.
Стигнахме в Планетариума благополучно. Там обаче нямаше останала жива душа – всички бяха на конференцията. Мен обаче човек не може да ме събори – аз съм ходил в Планетариума, дори една моя учителка работи там! Знаех, че конферентната зала е в „мазето“. Тръгнахме по едни стълби и се озовахме в един лабиринт. Хм, може и да не беше точно това пътят, но нямаше как да има друг път, нали! Трябваше просто да стигнем дъното на коридора и да влезем в залата.
След около пет минути лутане, ориентирани единствено от шумовете в залата, успяхме да стигнем пред вратата към залата в дъното на коридора лабиринт. „Казах ли ви, че ще стигнем? Това е мястото.“. Спряхме и решихме да влезем всички заедно и по най-бързия възможен начин да си намерим място и да седнем, за да не пречим на останалите. „Влизаме на три. Едно. Две. Три.“. Не влязохме тихо, а със силен трясък. Докато разберем къде сме, бяхме в средата на сцената, лекторите бяха притихнали, а цялата зала ни гледаше опулено. Бяхме уцелили входа на залата – само че входа откъм сцената. Знаейки колко вече сме се изложили, решихме да не правим повече глупости, продължихме, скочихме от сцената, минахме през цялата публика и застанахме отзад, гледайки виновно. Всички в залата ни ръкопляскаха. Поне успяхме да направим впечатление.

Повече за обученията на Академия за лични и социални умения, както и някои полезни статии може да намерите тук

public_speaking_courses_image2

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s